Да срещнеш Ману Чао

Този разказ всъщност ще започне с един доста далечен спомен. 2001-ва година, голям рок фестивал. Ману Чао свири около 5 следобед. Бях слушал няколко песни, но нямах никаква идея че точно тези 45 минути щяха да ме открехнат към това което всъщност и досега слушам като музика. От тогава бях имал възможноста да гледам Ману още два пъти, и колкото и да е странно и двата бяха доста преломни моменти в живота ми, единия от които беше най-жестокия махмурлук които съм имал до ден днешен. Е, и четвъртия му концерт беше подобен , но този път поради факта че не само успях да се срещна с него но и да чуя няколко впечатляващи истории лично от извора. Но за това : по-долу.

В македонската столица Скопие вече 12 години поред се провежда едно доста мащабно събитие наречено Таксират, на което са се изявявали много групи от световна величина, между които все пак трябва да споменем, и няколко български. Доста изненадващото решение на организаторите тази година програмата да е доста насочена към реге музиката в лицето на Gentleman & The Evolution и Dubioza Kolektiv всъщност беше оправдано с обявяването в последния момент на Ману Чао, факт който според официалните данни накара около 1000 българи да пропътуват разстоянието до Скопие без да се замислят, било то на стоп или с друго подръчни средства.

Всъщност не мисля по никакъв начин да пиша репортаж за самия фестивал, за това колко яки са били групите или колко добра е била организацията, местната бира или македонките. Когато пристигнеш в Скопие два дни преди концерта и се запознаеш с хора които са пропътували доста повече километри от теб за да бъдат там всъщност си даваш сметка за това колко легендарно и привличащо като магнит е името на Ману Чао, бил той придружен от Радио Бемба или от минималистично трио под формата на две китари и барабани.

Първата вечер премина в разпиване по време на warm-up партито за съботния концерт, по време на което разбрах интересен детайл : Ману Чао Ла Вентура са били посрещнати на сръбската граница от македонския оркестър Черкези, свирещ подобрена версия на култовата революционна песен “Bella Ciao”, думата bella разбира се сменена с познайте какво. Някой сега да каже че македонците не са гостоприемни?



Втората вечер : саундчека ме удря в коленете . Можете ли да си представите "Мr Bobby" изпълнен два пъти поред в хале за 7000 души в което присъстват не повече от 30? Е, и аз не си го представях но и това се случи. И както в най-яките моменти човек никога нe носи фотоапарат, спомена ще си остане само за мен, съжалявам...

По-принцип Ману не дава интервюта. По-време на първото си участие на Таксират преди 8 години е дал само една кратка пресконференция. За мое и предполагам ваше съжаление интервюто което трябваше той да даде за Dog War не успя да се състои, но се надявам това да стане при следващата ни среща. Това обаче не е края на този разказ, защото въпреки че не говорихме около маса с включен диктофон все пак имах невероятния за самия мен късмет да присъствам в ресторанта където групата вечеряше в петък вечер и между глътка ракия и хапка салата да си поговоря или по-скоро да слушам като третокласник историите които Ману ни разказваше.

В добро настроение и отпусната атмосфера си поприказвахме за The Clash, FC Barcelona, Kultur Shock, Бербатов, рецептата на баба ми за разтривки с домашна ракия, Jello Biafra, френската алтернативна сцена от 80-те и албумите на Serge Gainsbourg за които бях писал преди известно време.
“Ману, гледа ли Барса - Реал оня ден?” или “ Знаеш ли вица за Роналдо и Меси?”. Само част от футболния разговор проведен онзи ден, докато играеха Лацио и Интер с участието на македонската футболна звезда Горан Пандев. Ману не харесва Лацио, знае за 5-те гола на Бербатов срещу Блекбърн и мисли че е добър футболист.

Но нека да не ви занимавам с подобни не особено интересни факти, ето историята която лично мен ме впечатли най-много и която няма да забравя : разказа за първата и последната среща на Ману Чао с Джо Стръмър от The Clash.

Да започнем от края : “ Знаеш ли, последния път когато видях Джо беше на един фестивал в Япония около 6 месеца преди да почине. Беше близък до хората : въпреки че всички групи имаха уредени хотели и какво ли още не, той спеше на палатка в къмпинга на фестивала и се къпеше в реката. Беше истински!” Дали мярнах сълза в окото му или просто така ми се е сторило не знам, но все пак можех да усетя умилението с което говореше за Стръмър.

А спомняш ли си първия път когато се запозна с тях? - ”Разбира се. Историята е доста забавна. Навремето свирех с Мано Негра и още бяхме напълно неизвестни. Бяха ни поканили да свирим на някакъв джаз фестивал във Франция. Пристигаме там и гледаме : огромна сцена, озвучаване. Ахнахме, докато не се оказа че разбира се свирим на по-малката сцена. След концерта ни директора на фестивала дойде, качи се на сцената до нас и отвори бутилка шампанско за най-яката група на фестивала! След няколко години получихме покана от същия фестивал. Щяхме да откажем докато не ни казаха че Joe Strummer & The Mescaleros ще свирят там. Пристигнахме там, ложите ни бяха една до друга. Преди нашето свирене го попитахме дали има нещо против да се качи и да изпее “I Fought the law” с нас, но той разбира се отказа, трябваше да се концентрира за собствения си концерт. Както и да е, концерта му започна, но както при повечето английски групи до сцената не се допускаше никoй. Ние бяхме слезли долу в публиката и в момента в които засвириха “ I fought the law” трима от нас изскочиха и превзеха сцената на абордаж! Разбира се охраната му ни изхвърли от там като кучета!” Дружен смях, след което Ману продължава : - “ След концерта Джо дойде при нас и ни се извини, питайки ни защо не сме го помолили да се качим да изпеем песента заедно. На следващия ден той свиреше в Париж. Даде ни покани за концерта и ни покани да изпълним песента заедно!”

Jello Biaffra от Dead Kennedys : “ Знаеш ли колко хора са ми казвали че след като са гледали свиренето ни с Джело в Бразилия през 92-ра са се вдъхновили и са започнали да свирят?” Не, не знам, но със сигурност гледайки въпросния клип и на мен ми идва да хвана китарата и да се науча да свиря.


Оказа се също така че няма нищо против mp3-ките. За съжаление няма как да му задам единствения политически некоректен въпрос които бях подготвил, за това как артист който има договор с мейджър звукозаписна компания може да свири в Геноа на срещата на Г7 преди няколко години.

Въпреки това беше интересно да чуя историята за култовите френски пънкари от 80-те, Berrurier Noir. - “Les Berrus(както ги наричат за по-кратко, бел.ред.), бяха невероятни. Имаха огромна фенска маса и бяха наистина култови. В чист DIY стил, те обаче никога не предявяваха иск към Sacem (френския Профон, бел.ред.) и не искаха никакви пари от авторските си права. Говорехме си с тях и се опитвахме да ги убедим ако не искат парите за себе си, то поне да ги вземат и да ги дарят за някоя кауза. Те не пожелаха. В началото на 90-те обаче изведнъж промениха мнението си и се стигна до следната абсурдна ситуация : от Sacem им казаха че парите са изплатени на лейбъла им който разбира се беше също DIY, и че за да си вземат дължимото трябва да се обърнат към тях. Стигна се до съд, представяш ли си? DIY група да съди DIY лейбъла си…”



Добре, сега е на мода да се реформират култови групи. Миналата година за малко да падна от стола когато видях обявена дата на Мано Негра в сайта на залата Мелквег в Амстердам. За съжаление се оказа първоаприлска шега… Да се надявам ли че някой ден да ви видя на живо няма да е само мечта?
- “ Ами по-скоро не. Миналото си е минало, колкото хубаво и да е било то. Въпреки всичко, някой ден ако всички се озовем заедно по едно и също време на едно и също място, кой знае.”

Навремето си бил тийнейджър когато са излезли двата култови реге албума на Serge Gainsbourg, слушаше ли ги? - “НЕ” . Останах изненадан от твърдия отговор, но скоро всичко се изясни. - “Всички слушаха Gainsbourg. Беше някак си мейнстриим, въпреки че тези два албума са страхотни. Заради това обаче аз и приятелите ми слушахме само неща с китари.”. Ето така вече е по-добре. И накрая с леко намигване : - “Е, може би ми се е случвало да ги слушам след преспиване някъде извън нас…”.

И за да приключим с една весела нотка : точно преди да се разделим се оказа че Ману е леко настинал. Последваха бабини рецепти за разтривка с ракия и съвети за Фервекс и други антигрипни прахове, придружени от прегръдки и пожелания за лека нощ.

Това е краткия разказ за вечерта в която имах удоволствието да говоря с Ману. За самия концерт няма голям смисъл да говоря, защото всички знаят каква фурия е той когато излезе на сцена. Придружен само от соло китариста на Радио Бемба Маджид и перкусиониста и вокалист в култовото “ Sidi`h`Bibi" на Мано Негра Филип на барабаните, Ла Вентура отвя главите на всички присъстващи.

Peace.


P.S.: Специално бих искал да благодаря на Пеце от клуб Кастро, Логин, Maрко, Сам, Северин, Лазар, Игор и Хейко за страхотното преживяване наречено Ману Чао в Скопие!